В настоящата статия ще разгледаме психологическите механизми, които стоят зад тежките, внезапните, травматичните, безчувствените раздели, инициирани от хора с избягващ тип привързаност. Това е винаги актуална тема, била е такава за мен, такава е и за много от хората, с които съм работила и работя в кабинета си и ми се иска да я “поразровим”. Надолу съм обобщила личния си опит, както и множество източници по темата, които намирам за изключително полезни – това са предимно Adam Lane, Ryan Holley, Thais Gibson.
Ще разгледам поведение, което е противоречиво – което е типично за хората с несигурен стил на привързаност, в който има избягващи елементи. Това значи, че в един момент човекът е изглеждал отворен, доверяващ се, искащ, търсещ, а в следващия е станал студен, рязък, груб, “изключил емоционалния шалтер”, изчезнал, замлъкнал и т.н. Това само́ по себе си е травматично преживяване за другата страна, често оставящо трайни емоционални и психологически щети. В текста тук ще обясня динамиката зад точно това, а в следващите статии ще разгръщам още за стиловете на привързаност в настоящия раздел тук.
Парадоксът
Колкото по-жестока и внезапна е раздялата (т.нар. на английски “discard”), толкова повече избягващият партньор вероятно е държал на отношенията, което не е равно на капацитет и умение да ги поддържа и продължава. Има често срещана заблуда, че ако “някой иска, ще го направи” – това не е вярно. Или по-конкретно: вярно е за сигурно привързващите се хора, не и за хората с избягващи тенденции, с други думи “страх от интимност”. За тях интимността е равна на болка – на това ще обърна внимание по-надолу.
Механизмът на страха: бягай или замръзни
Както написах преди малко, емоционалната близост се възприема като заплаха от хората с избягващ стил на привързаност.
Случва се активация на нервната система – когато усетят дълбока интимност, тяхната симпатикова нервна система се активира с реакция “борба, бягство или замръзване”). Обичайните реакции са именно бягството – внезапно прекратяване на връзката и изчезване; или замръзване – емоционално оттегляне, дори и физически да присъстват. Тъй като не са програмирани да “се борят” (да изясняват отношенията), те избират другите две реакции.
Проблемът тук е, че липсват фундаментални човешки умения като присъствие в предизвикателни моменти, способност да се водят трудни разговори, честност, откритост, смелост, откровеност и други.
Липсата на тези качества на характера водят до подобен тип развои в личните им ситуации – не е въпрос на това колко “им пука” или дали обичат и държат на някой – а до неумение да го покажат по адекватен, зрял начин. Това е много важно за разбиране!
И под разбиране, нямам предвид оправдание! Имам предвид да видим именно това – че отговорността е в техните ръце и няма нищо с общо с партньора им. Какъвто и да е другият, реакцията, която те имат, е определение за тях самите тук и сега и техните лични дефицити и трудности, не е оценка към друг човек. Не е оценка и към желанията и чувствата им също. Могат да искат да са други, но нямат капацитета, знанието и уменията за това, точно както животно в клетка.
Аналогията с тигъра
За избягващия тип, интимността е като да си в стая с тигър – колкото по-близки ставате, толкова по-силно бият алармите в главата им. Бягат не защото не ви обичат, а защото подсъзнателно усещат, че трябва да се спасят, за да оцелеят. Това са много ранни модели, “закодирани” в психиката им, както написах по-нагоре – любов/близост = болка/страдание/изисквания/провал/задушаване.
Сравнение: тревожен срещу избягващ стил
И двата типа имат една и съща основна рана – липса на чувство за безопасност при интимност, само че използват противоположни стратегии:
- Тревожният тип: Когато се страхува, бяга към партньора, търсейки успокоение, за да регулира нервната си система. В такива моменти са като малки деца, търсейки успокоение и уверение от родителите си. Това също не са равнопоставени и зрели отношения.
- Избягващият тип: Когато се страхува, трябва да се отдели, за да се почувства отново в безопасност – те регулират емоциите си предимно и дори само, когато са сами. Това често (в днешно време) включва екранна зависимост и/или търсене на бърз допамин през повърхностни поведения и други форми на зависимости.
Защо раздялата е толкова брутална?
За да успеят да избягат от “тигъра” (човекът, към когото са се привързали и/или влюбили в една или друга степен) и да не погледнат назад, те правят раздялата максимално рязка и студена и тук има три важни “инструмента”, които ползват интуитивно, научени през личен опит, най-често в по-ранно детство:
- Дехуманизация: Стават груби и безчувствени, за да създадат дистанция. Виждат другия като недостатъчно добра, вече непотребна вещ, която вече не им служи и е логично изхвърлят. Свеждат го до етикети и повърхностни оценки, които обясняват защо “не става”, вместо да посрещнат собствената си трудност (невъзможност) да създават и остават в близост.
- Пренаписване на историята: Казват неща като “Никога не съм те обичал“ или “Връзката ни беше грешка“, “Не ми харесва Х в теб”. Това са опити да минимизират стойността на другия в главата си и да се освободят от вината (когнитивен дисонанс). Много по-лесно е (в краткосрочен план само, в дългосрочен е убийствено), отколкото да видят собствените си дефицити.
- Газлайтинг: Тъй като не могат да се справят с истината за чувствата си (че ги има и са привързани/влюбени, че другият е много значим за тях), прибягват до манипулация на реалността, за да защитят егото си.
Всичко това са автоматични и примитивни, несъзнавани защити – тоест тези хора наистина не разбират какво правят, за това има шанс чак след време – понякога месеци, друг път години. Най-често виждам, че изпадат в самосъжаление и съжаление, че са изгубили ценен и важен човек, по който страдат с години и продължават да фантазират за него, без реално да имат смелостта да го потърсят. Това включва (често анонимно) следене в социалните мрежи, следене на общи познати и дори опити да се свържат косвено през тях, за да напомнят за себе си по пасивни и неангажиращи ги начини. Което е свидетелство за липсата на качествена промяна и осъзнаване на действията им и последствията от тях.
Страхът като обратната страна на Любовта
Обратното на любовта не е омразата, а безразличието. В случая с избягващите хора (хора, чийто избягващи черти са доминиращи), това често е страхът. Колкото по-дълбока е била любовта, толкова по-силен е страхът от загубата ѝ, което ги кара да стават студени, отблъскващи, жестоки, да изчезват и да се държат защитно. Те нямат уменията и капацитета за друг тип реакции, а изграждането им е трудно, не невъзможно, но непосилно за голяма част от тях, според статистиките, с които разполагаме и това е тъжната истина.
Типично за тях е да вярват, че не показвайки нуждата от другия, това изглежда като “независимост” и увереност, а всъщност е демонстрация на точно обратното – дълбока неувереност и страх от уязвимост. Неясната комуникация, обърканите сигнали топло-студено, търсенето на власт и контрол (много често чрез всички тези изброени до тук повдения плюс дистанция) и страха от конфронтация, правят връзките с тях тежко мъчителни до невъзможни. В дългосрочен план моделът се повтаря пак и пак и изисква изграждане на тотално нови умения на характера и зверско постоянство и самоосъзнатост това да се промени – което отнема години. Пиша това, защото много хора, с които работя, а и аз включително съм била в тази роля да вярвам, че промяната е въпрос на осъзнаване и разгръщане на потенциала, че е въпрос на външни фактори като среща на “подходящ партньор”.
Това може да изглежда така в началото на нова потенциална връзка – всъщност е илюзорно и какъвто и да е “новият” партньор, старите моделите изплуват със същата сила наново. Неадресираната причинена към другите болка, остава като ментален и емоционален багаж и във времето се задълбочава. Колкото повече бягаме от чувствата си и от това, което сме причинили на друг, толкова по-дълго и тежко то ни преследва напред в живота ни.
Иска ми се тук накрая да добавя още нещо фундаментално важно – колкото по-наличен и стабилен е единият, толкова повече избягващите черти се “изострят” в отсрещния (когато по начало е с несигурен стил на привързаност) – и обратното, колкото по-неналичен (а често и нарцистичен) е, толкова повече тревожните черти се изострят. Така един “избягващ човек” става по-избягващ с емоционално достъпен, топъл партньор насреща и по-тревожен с емоционално недостъпен, студен партньор.
Прогнозата при такива хора често не е добра – под 20% от тях правят трайни промени в годините. А най-често развоят е, че остават в отношения с някой, който не ги провокира силно, не се привързват към него и живеят като съквартиранти в дългосрочен план; или пък се разделят и са в постоянно търсене на нови партньори.
Ще продължа да пиша за несигурните стилове на привързаност, защото вярвам, че има смисъл и ще напомня и тук – това не е диагноза, нито етикет. В същото време виждам смисъл в това да бъдем честни и открити относно комплексността и трудността на живота с такива черти и такива партньори, за да можем да вървим към по-здрави модели и партньорства. Важно е всеки от нас да може да знае с какво “се захваща”, каква пътека избира и до къде може да го доведе…Тъй като избора на партньор със силно избягващи черти потенциално може да опитност, която нанася сериозни психологически и емоционални щети – и за двете страни. Щети, които могат да имат последици за целия живот на човек – за това е жизнено важно да търсим подкрепа, да споделяме в терапия, както и на близки хора, които да окажат подкрепа и да дадат странично мнение.
Ще продължа тази статия със следваща част, касаеща насоки как да се справим, ако сме в ролята на наранения и “захвърлен” партньор (включително приятел, колега, защото може да сме и в такива роли спрямо отхвърлящия, избягващ човек”.)
Вярвам, че такива срещи в живота ни са на първо място уроци по себелюбов и себеуважение.
