Неведнъж съм попадала на това послание и наскоро отново го прочетох – отправено с особено назидателен тон към майка на дете на 6 години, което се тръшка, плаче и вика, когато не получи желаното. Нейния въпрос и моя отговор към него ще публикувам на края на тази статия – вярвам, че си струват прочита.
Реших, че е време да споделя моята визия по темата, защото вярвам, че ще е полезна на много хора, с които имаме сходни виждания – а не за да убеждавам онези, за които тази тема е далечна.
Когато границата е поднесена по емоционално интелигентен начин, тя е подплътена с УВАЖЕНИЕ. Знам, че е трудно то винаги да присъства – вярвам, че е нужно да е лайтмотив на отношенията ни с хората изобщо – и, ако не е, имаме много сериозна работа да вършим със себе си…
Ако сме резки и груби с децата –
да, нужно е после да се върнем към ситуацията и да поемем отговорност. Да им покажем, че сме възрастният, който НЕ Е ПЕРФЕКТЕН, който греши, който стига до безсилието и гнева и ГИ ВИЖДА. И ги адресира. И не хвърля отговорността за поведението си на детето.
ГРАНИЦИТЕ не са отделни
от ЕМПАТИЯТА.
Част от посланието на жената в коментарите, за която писах горе, гласеше: “Да, супер звучи емпатията, но няма да срещат навсякъде в живота си емпатия! Нужни са здрави граници!”
Едното НЕ противоречи на другото.
Тъкмо обратното – необходимо е да вървят заедно!
Емпатията не е своеволие.
Не е нарцисизъм и консуматорство.
Не е всепозволеност.
Емпатията не изключва дисциплината – дори я включва изрично. Емпатията бих описала най-кратко в едно изречение така – “Нека заедно да потърсим начин да бъде добре и за теб, и за мен!”
Това означава също, че когато децата преживяват интензивни емоции не са САМИ в тях! Ако бъдат оставени сами, те преживяват емоциите като нещо огромно, непосилно за справяне, нещо неясно, в което се “давят”.
Така страхът се превръща в параноя, тъгата в депресия, гневът в ярост и злост…
Това, за съжаление, наблюдавам, че е разбирането на някои възрастни за границите – игнориране и оставяне на детето само̀ в трудното му преживяване. Хокане и наказване, че се държи по определен начин. Ситуацията става тежка по два начина – хем в детето дадена неудовлетворена нужда е предизвикала реакция и това само̀ по себе си е трудно за справяне, хем бива наказано за тази реакция – която е единственото, на което то е способно в момента! И ми се иска да напиша това, за да е ясно какво се иска от нас като възрастни – да съдействаме на децата да преминават през трудното. Да им показваме алтернативи.
Да можем вместо “Стига си крещял, наду ми главата! Само глупости правиш, млъкни!”, да можем да кажем “Виждам те, че си ядосан! Чувам, че викаш! И не съм съгласен така да изразяваш недоволството си! Предлагам ти….”
Или “Какво се тръшкаш пък сега! Няма да ти купя шоколад, каква си лигла само!” Да подходим с “Чувам колко много ти се иска да ти купя шоколад сега! Сигурно си гладна, така ли е? (Това е допускане, може да е съвсем друга нуждата – изследваме я – понякога са нуждите от разнообразие и забавление, например, и търсят нещо, с което да стимулират сетивата си) Имаш право да недоволстваш – и аз щях да съм недоволна на твое място. И не мога да се съглася, когато си гладна да ядеш шоколад. Предлагам ти….” Това може и да е, може и да не е достатъчно.
Тук целта не са конкретните думи, а настройката ЗАД тях. Ако родителят в тази ситуация умее да се саморегулира, ще съумее и да реагира от място на поне относителна стабилност. Ще съумее да бъде спокойният или поне най-спокойният човек в ситуацията – най-зрелия, няма да се превърне в още едно три-годишно дете. И това е част от отговорността ни като възрастни – да влизаме в тази роля с децата. Това е нещо, което Животът изисква от нас – както обичам да казвам.
И, когато срещна хора, даващи доводи защо този подход може да бъде осакатяващ, невалиден, неефективен, си давам сметка за няколко неща:
- Човекът срещу мен не знае какво е емпатия;
- Вероятно не умее да поставя граници асертивно и с уважение;
- Не е свързан със самия себе си – няма как да очаквам, че ще е свързан с чувствата и нуждите на другия, след като не умее;
Защо емпатията и подходът на ненасилствена комуникация с ДЕЦАТА могат само да бъдат от ПОМОЩ И ПОДКРЕПА?
Тук ми се иска да наблегна на това колко е важно да бъдем НЕЖНИ със себе си. Това означава да не се осъждаме, да не храним вината в себе си, да не бъдем автоагресивни – както казваме на езика на терапията. Струва ми се, че някои хора рабират това като “лигавене”, “несериозност”.
Затова ще дам пример:
Когато едно дете избере да си играе пред това да си напише домашното, имаме пред себе си задачата да разберем каква е нуждата му тук (забавление, игра вероятно, потенциално може да има и още – да бъде заедно с други деца, прието, харесвано;) и да изследваме как хем имаме да съвместяваме задълженията, които животът ни предоставя, хем да обръщаме внимание на нуждите си. Няма нищо нередно в тези детски нужди от забавление, игра, заедност! И да бъдат засрамвани децата, че ги имат и търсят най-добрите възможни за тях начини да ги удовлетворяват – не виждам на кой помага такъв подход. Освен, че ни отдалечава от децата, буди срам и вина у тях. Които имат разрушителни последствия в живота им занапред!
Кой от нас може да бъде виновен, за това, че има нужда от нещо?! Как може човек да е виновен за това? Сякаш е престъпление. Та, това е същината на Живота! Въпросът е именно в това да се учим как ги посрещаме тези нужди, така че да е добре и за нас, и за другите около нас! Ако ги потискаме и неглижираме – ставаме хора, който потискат и неглижират и другите – и сме такива не само в отношенията си, а и към работата си, задълженията си… В дългосрочен план е губеща стратегия и билет към неудовлетворяващ живот.
И вижте, тук не говорим за това да ги оставим на произвола на съдбата! А да търсим заедно варианти как и едното, и другото да бъдат посрещнати в живота. Защото в този свят има място да се забавляваме, има място и да правим други неща, от които не виждаме веднага плодовете и смисъла, затова ни е нужно търпение и доверие, че и това ще се осъществи един ден.
Това е напълно възможно с такт и търпение. И, когато самите ние сме научили да сме нежни и чуващи себе си. За мен винаги са били вдъхновяващи такива примери и сега опитвам да ги давам аз – ЕДНОВРЕМЕННО с това, че не се справям с нещо, съм мила към себе си. Поемам отговорността си без осъждане и хокане – правя го зряло и с разбиране. Материали за свободно ползване, които да Ви подкрепят в тази посока, има в изобилие тук, на сайта ми също.
Ще продължа с едно важно послание – децата се справят добре с това, с което могат да се справят.
И съответно винаги имат нужда от нашата подкрепа – особено, когато им е най-трудно! Затова точно тук ще цитирам д-р Гордън Нюфелд:
“Много хора смятат, че дисциплината е същността на родителството. Родителството не означава да казвате на детето си какво да прави, когато се държи лошо. Родителството е осигуряване на условия, при които детето може да реализира пълния си човешки потенциал.”

Ако едно дете е отглеждано в среда, в която родителите подхождат към него по емоционално интелигентен начин – да кажем през ненасилствена комуникация, то това дете расте с убеждението, че чувствата и нуждите му са видени и зачетени – и то не като ТОВАР, а като път за ОБОГАТЯВАНЕ на живота ни!
Това е съществена разлика! Дали в чувствата и особено в нуждите си, ще видим досада и опасението, че ще “натежим” на другите с тях – затова ги премълчаваме и най-често не удовлетворяваме – или ще ги видим като поводи за смислено (и понякога дълбоко) свързване.
Детето, към което се подхожда така, се научава да познава и отстоява собствените си граници. Да чува и почита чуждите. Така тези граници стават място за среща, не за раздор. Границите са повод да те ЧУЯ и ти да ЧУЕШ мен! Не са място за спор и налагане.

Дете, отгледано така, гради умението да се грижи за своя емоционален и психичен свят – и е значително по-устойчиво в трудни обстоятелства от дете, което е неглижирано, и към което е подхождано със студенина и игнориране вкъщи – това показва моя опит до момента, и разбира се, опита на много други хора, който е доста по-богат от моя.
С други думи, ако подхождаме така към детето, ще забележим първо, че то е НАУЧЕНО КАК да се саморегулира – тоест да се справя с емоциите си по начини, които СА градивни, подкрепящи, а не разрушителни и (само)нараняващи! (Статия за емоционалната саморегулация ще намерите най-долу.)
И второ – умее да споделя нуждите си по начини, по които кани другите да съдействат и да искат да съдействат! Не го прави през тръшкане, изнудване, грубост и налагане – именно защото има тази чувствителност към самото себе си. Това би било видимо във възрастта около 7-8 години и нагоре.
Така те се научват да се свързват и с уязвимостта си и да са чувствителни към това кога да я показват. Вместо думите “Дай ми книжката си, иначе няма да съм ти приятел!”, ще може да каже “Много бих искал/а да видя книжката ти! Ще ми я покажеш ли?” И съответно да умее да се справя и с отказа, и с фрустрацията покрай това.
Не мога да видя студенината и непоклатимата категоричност, поднесени в комбинация като надежден подход в родителството – при него рискуваме или да отгледаме деца, които опитват да се нагаждат на другите – да им се харесват, незачитайки самите себе си, или да им се противопоставят на всяка цена. И в двата случая това са проблеми с личните граници.
Не казвам, че е лесно да подхождаме с такт, уважение, мекота и разбиране – или че винаги може да имаме ресурса да дадем това на децата си, на себе си – а че е възможно да култивираме тези умения и съответно да ги предаваме нататък съвсем естествено – с цялото приемане и смирение на това, че невинаги ще се получава.
И с цялото приемане, че те вървят ръка за ръка и с моментите на изтощение, гняв, безсилие, негодувание, разочарование, огорчение и т.н. Това е в моите очи автентично родителство – искрено умея да съм мека и нежна към себе си, искрено давам този пример.
Искрено невинаги мога да съм такава към себе си. А когато се заредя, подкрепя и получа подкрепа – мога да се върна към ситуацията и да я споделя с другия, да го изслушам и да бъда изслушана.
Това е есенцията.
И е напълно постижима, естествена и лека, а аз самата имам все още да се смирявам вътрешно с хората, които твърдят, че това е твърде високо изискване към тях, че е непосилно. Казвам си “Не го разбират. Ще го разберат. Вярвам, че ще разберат колко е интуитивно всичко това – някои процеси изискват от нас повече доверие и повече търпение от други.”
Затова за мен е смислено да дам посланието, че възпитанието с ненасилствена комуникация не ограбва – само може да обогати! Не те прави перфектен човек – а такъв, който се отнася съзнателно и отговорно към себе си и другите. Определено имаме много път в тази посока по нашите географски ширини – и не само тук, разбира се.
Завършвам с:
Децата, с които се общува емоционално интелигентно израстват като емоционално интелигентни възрастни.
Допълнителни материали, ако този ви е актуален, са:
Детето не ме чува, колкото и да ПОВТАРЯМ! Въпроси&Отговори
8-годишният ми син прави “напук”! Въпроси&Отговори
От какво има нужда едно дете, за да се чувства СИГУРНО?
Как да слушам, за да чувам? (+ Таблици на Емоциите и Потребностите)
Наръчник за саморегулация на емоциите
